УСТОЙЧИВОТО БЪДЕЩЕ - ВЪЗМОЖНОСТ ИЛИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ЗА БИЗНЕСА? - 1

15 ЮЛИ 2022

Политиците, икономистите, експертите – всички говорят за устойчивост: устойчиво развитие, устойчива икономика, устойчиво бъдеще. Почти всеки официален документ – от политически планове през вътрешни правилници до стратегии за развитие на компании поставят устойчивостта като основна цел и фокус. Несъмнено обществените и политически сътресения в последните десет години са повече, отколкото родителите ни са преживели за цял един живот, но само оцеляване в турбуленцията ли се има предвид? Преди няколко години в свой коментар известен политолог направи констатацията, че за пръв път на сцената е цяло едно поколение, което не се стреми към промяна, а иска да живее точно като предшествениците си – сигурно и безгрижно. Възможно ли е, обаче, това – запазване на съществуващата ситуация и въобще какво се има предвид, когато се говори за устойчиво бъдеще?

Какво е устойчиво бъдеще?

Според официалната дефиниция – устойчивото развитие и бъдеще са такива, които отговарят на нуждите на
настоящето, без да отнемат възможността на бъдещите поколения да посрещат своите собствени нужди. За да се разбере напълно това доста стегнато определение, обаче, трябва да се погледне малко по-назад във времето.

Реалното начало е през 1972 г., когато в Стокхолм се провежда Конференция на ООН за околната среда. Самото мероприятие е противоречиво – конференцията е организирана от Швеция с идеята да се обсъди взаимодействието на човека с природата, но бива бойкотирана от целия източен блок и внезапно употребена от китайската делегация и някои латиноамерикански държави за политически нападки срещу САЩ и империализма. По онова време околната среда и климатът по никакъв начин не се възприемат като приоритет и приетата в края на конференцията декларация звучи доста общо и пожелателно – според нея ресурсите трябва да се пазят, природата – да се защитава, замърсяването да не надхвърля способността на планетата да се самопочиства и т.н. Тогавашните настроения доста добре са отразени в една от последните точки – политиките в областта на околната среда не трябва да пречат на развитието. Реалните постижения на конференцията на практика са две – създаването на Програмата на ООН за околната среда и появата в отделните държави на някакви видове организации, институции или агенции, които да наблюдават екологичното развитие.

Така в продължение на повече от десет години предимно се събират данни и нищо съществено не се случва. Голямата промяна идва през 1987 г., когато е публикуван докладът Нашето общо бъдеще, познат също и като Доклада Брунланд. Става въпрос за мащабно, продължило почти три години изследване, водено от бившата норвежка министър-председателка Гро Брунланд, в рамките на което се събират и анализират данни, научни доклади, експертни становища, резултати от работата на учени и изследователски институти, мнения на водещи личности и широката общественост във връзка с процесите, случващи се в и с природата. Резултатът е документ от почти 300 страници, който прави цялостна преоценка на начина, по който възприемаме околната среда и взаимодействаме с нея. За пръв път в историята в този доклад се оформя идеята, че текущите кризи на различни места по света – суша в Африка, замърсяване заради авария в реките на Европа, продоволствени проблеми в Азия, епидемии, земетресения, топящи се ледници, повишаващо се морско равнище, суша и т.н. - не са отделни случки, несвързани едни с други, а са компоненти на една обща криза, в която планетата ни се е озовала. Причините са няколко. На първо място е  огромният ръст на населението. През 1951 г. хората са били 2,5 млрд, когато докладът е публикуван – през 1987 г., световното население е 5 млрд. души, днес – вече сме 8 млрд., а прогнозите на ООН са за достигане до 14 млрд. в средата на века.  На второ място е комбинацията от икономическата активност на всички тези хора (т.е. те все някъде трябва да живеят, да се хранят, да работя, да се предвижват и т.н.) и ограничените ресурси, с които разполага планетата ни (с времето повечето ресурси – чиста вода, обрабоваема земя, гори, изкопаеми горива, аквакултури и т.н. – всъщност намаляват, а не растат зарари човешката активност и то най-вече в бедните страни). Една доста по-скорошна разработка илюстрира доста сполучливо този проблем: сайтът The World Counts показва в реално време колко планети като Земята, пълни с ресурси, са необходими на цялото население, за да продължи да живее по начина, по който в момента живее. Резултатът сега е 1,8 планети и числото расте с всяка секунда.

В опит да се намери решение на този проблем – задъхваща се планета с намаляващи ресурси и главоломно растяща популация - се появява концепцията за устойчиво развитие и устойчиво бъдеще на човечеството. На практика това е жизненоважната необходимост хората днес да променят живота си и да се намерят такъв път за развитие на обществата, че бъдещите поколения също да имат шанса да живеят добре. Това предполага цялостна преоценка на всички аспекти на живота – от храните (къде и как се произвеждат, самото им производство вредно ли е за околната среда, транспортирането им до мястото на консумация как се отразява на замърсяването и т.н.) през вида енергия, който ползваме (въглищата отдавна се доказаха като опасни за здравето, изкопаемите горива също променят въглеродния баланс, а и имат неприятната склонност да свършват, а това – без промяна – обрича децата ни на мръсен свят без енергоизточници) до начина, по който се движим, работим и отглеждаме наследниците си.

Докладът Нашето общо бъдеще превръща околната среда в централен политически проблем и оттогава насам почти всички държави демонстрират удивително единомислие в посока на спешността и важността на мерките, които трябва да се вземат, за да не бъде запомнено нашето поколение като хората, разрушили почти напълно ресурсите на планетата с неконтролируема индустриализация, замърсяване и унищожаване на природа и животински видове. Политическите ангажименти (а и реалните действия в следствие на тях) са доста – от Срещата на върха За Земята през 1992 г. и приемането на т.нар. Дневен ред 21 (плана на ООН за постигане на устойчиво развитие през 21-ви век) през Парижкото споразумение за климата от 2015 г. до Зелената сделка на ЕС, която трябва да направи Европа първия неутрален по отношение на климата континет до 2050 г., като междувременно възстанови природата – от земеделските земи и моретата до горите и градската среда. Какво, обаче, на практика означава всичко това?